Начало Статии Архитекти и проектанти Aрх. Валентина Василева за съхранението и съвременното развитие на София

Aрх. Валентина Василева за съхранението и съвременното развитие на София

80

Арх. Валентина Василева е завършила архитектура в Университета по архитектура, строителство и геодезия през 1976 г. Специализира опазване на историческото наследство във Франция. Тя е член на специализирания експертен съвет за опазване на културните ценности към министъра на културата. Одобрението на съвета трябва да се взима при всички искания за промени или сваляне на защитения статут на паметници на културата, отговаря и за предоставяне на статути на закрила. Василева е представител в него на камарата на архитектите. Тя работи по проекти за опазване на недвижимото културно наследство.

Мнението на арх. Валентина Василева за съвременното развитие на София и съхранението на духа на града е, че напоследък има и позитивни случаи, както и нагласа да се пази, да се защитават старите сгради. Смята,че добрите примери много често са след реакции от няколко общественици и експерти. В същото време София става все по-аморфна, хаотична. Тя просто нараства, всяка година идват десетки хиляди нови хора. Има над милион празни жилища, а ние продължаваме да строим нови. Архитектът си задава въпроса „Докога ще продължава строенето“ след като града не може да се раздува до безкрай.

Мнението й е, че столицата се обезличава, че на столичани им липсва култура, за да разберат смисъла от съществуването на историческата среда. Тя не вижда отношение към стойностите. Забелязала е, че в София всичко е навсякъде, сякаш някак хаотично и разбъркано, докато в Солун, например, нищо не стърчи като таралеж. Обяснението й за постройките след постройки е жаждата за забогатяване и разбирането, че имотите са машина за пари.

Все по-често ставаме свидетели и на това да се удовлетворяват инвеститорски интереси, да се дават разрешения, да се свалят статути на защитени сгради – паметници на културата, само защото инвеститорът поискал, имал инвестиционно намерение. И желанието на инвеститора се приема без право на отказ.

Старите настилки и сгради пречат за развитието на съвременна и удобна градска среда. Разбира се, има достатъчно съвременни решения за укрепване и адаптиране на старите сгради, за да бъдат безопасни и удобни. Мнението й като архитект е, че не всичко трябва да бъде съхранено в оригинал. Практиката показва и случаи, в които биват запазени само фасадите, а вътре в сградите се построява нещо ново. Но това трябва да е само когато сградата не е с висока културна стойност и нейното състояние е лошо, пред падане. И задължително това да е оригиналната фасада, а не възстановка. Защото тогава вече няма културна ценност. Ще бъде копие, реплика, но не и паметник на културата. Що се отнася до паметници с национално и местно значение, тя смята, че там българинът трябва да се стреми да запази както външността, така и елементите вътре.

Дава интересен пример с едно сериозно напукало се крило от Журналистическия факултет на Софийския университет с прогнили и изкривени дървени подови конструкции. Направен е ремонт и сега помещенията са напълно използваеми и безопасни, а отвън си е старата сграда, не личи да е имало намеса.

Често задаван въпрос е кое е по-скъпо – събарянето на старата къща или изграждането на нова къща, наподобяваща старата. Тя смята, че всяка реконструкция е по-скъпа. Когато има паметници на културата, всеки е длъжен да ги пази. При желание за построяване на нещо празни парцели могат да се закупят от софийското поле. Съветва ни да внимаваме с оценките си, защото картините от Майстора са шедьовър. Ако ги унищожим и някой нарисува или намаца нещо подобно, можем да го закачим в музей, но няма да е направено то Майстора.

Има достатъчно много начини както за укрепване, така и за модерна и деликатна адаптация на сградите. В случай че собствениците на дадени сгради – паметници на културата – не могат да се грижат за тях в закона за културното наследство има текстове, които позволяват тези сгради-паметници да се ипотекират. Тогава на тези оставени да се саморазрушават сгради могат да се направят нужните ремонти чрез средства от ипотеката на общините и държавата.

Все по-често се наблюдава, че всичко зависи от това какво иска инвеститорът. Дава примери с „Къщата с ягодите“, еднофамилната къща на бул. „Цариградско шосе“, двойната къща, ремонта на бул. Дондуков.

Когато разглеждаме „Къщата с ягодите“, мнението й е, че къщата е здрава и би могла да бъде укрепена.

За нея безпрецедентно беше насрочен извънреден експертен съвет с единствена точка – да се приеме експертизата от страна на инвеститора, че тази къща не отговаря на съвременните противоземетръсни изисквания. Беше поканен целият проектантски екип, което не се е случвало при други обсъждания. Те присъстваха и на гласуването. Безпрецедентно присъстваше Влади Калинов, тогава директор на „Общински строителен контрол“, който удостовери, че общината е съгласна тази къща да се събори.

Работеше се с поръчани от инвеститора документи, макар и много прецизно, професионално изработени. А в същото време в съвета няма нито един инженер-конструктор, който може да потвърди като независим експерт дали платените от инвеститора обследвания за състоянието на сградата отговарят на истината.

Имаше и случай – обсъждахме последната еднофамилна къща по бул. „Цариградско шосе“. Тя е реперът къде е свършвала стара София, след нея са започвали бившите казарми и полето. Какви са аргументите да се иска свалянето на статута и защитата? Собствениците имали други инвестиционни намерения. Посочваше се, че не могат да поддържат къщата. Това не е аргумент.

Ситуацията с това да се вслушваме в инвеститорски заявки стигна до безумие с т.нар. Двойна къща. Когато от Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) внесоха искането да й бъде отнет статутът, отбелязаха, че има постъпило инвестиционно намерение. Тогава е попитала колегите, ако има много мощен инвеститор, който иска да построи нещо върху Народното събрание, дали биха се съгласили, защото има „инвестиционно намерение“. Не са я чули, падна статутът, отнеха й го. И я събориха. И сега какво става – изведнъж НИНКН отново внася в експертния съвет казуса с „Двойната къща“, на която пък този път да бъде даден статут на недвижима културна ценност. И й го дадоха. Не е разбрала на какво съветът е дал статут, тъй като там в момента няма нищо. Като иска инвеститорът да възстанови две фасади, нищо не му пречи да го направи. Въпросът е как това ще бъде паметник на културата?

В закона е предвидена процедура по преизграждане по автентични данни.

При допускане на ново строителство, надстрояване, дострояване, бухване на цялата сграда, на мястото на „Двойната къща“ ще има две стени, които ще представят старата къща. При това не автентичните фасади, а нещо ново. Как това нещо, как една непостроена, непроектирана дори сграда вече е паметник? Това нарушава и равнопоставеността в архитектурната общност.

Не е спазено и изискването сградата – паметник на културата да е построена преди поне 50 години. Това беше мотивът за отказ т.нар. Японски хотел да не получи статут например.

Излиза, че каквото поиска собственикът, съветът го изпълнява.

Все по-често се наблюдава изчезване от централните софийски улици както на старите къщи, така и на паважите. Паважите обаче са градообразуващ белег, показващ, че селото е станало град. Паважът е ценностно постижение на Европа. Това дава категорията на населеното място. София още в 1906 г. е имала достатъчно далновидна управа, която е предпочела да се сложат павета. И тогава се е поставял въпросът за асфалт. Но е било решено да се сложи паваж, макар и по-скъпо като изработка и поставяне. Общината дори взима голям заем, който се изплаща години наред – от нашите дядовци, от софиянци. За да го имаме днес. А и паважът е по-лесен за поддръжка.

Примерът може да се даде с ремонта на бул. „Дондуков“.

Паважите са недвижима културна ценност. Винаги когато ще се пипа нещо по тях, трябва да има специално разрешение. И не може първо да направиш нещо, а после да поискаш разрешението. Общината обаче възлага да се прави ремонт на бул. „Дондуков“, възлага проектиране, прави търг и сключва договор за строителство. Едва тогава се сеща да иска съгласуване в експертния съвет. И от съвета се очаква да даде със задна дата разрешение. Това показва неуважение към процедурата от общината, която си мисли, че всичко й е позволено, защото е общината, а не е частният инвеститор.

Изтъкваха се какви ли не аргументи, за да се премахне паважът – за шум, прах, замърсяване. Оказва се в крайна сметка, че въпросът не е искаме или не искаме паваж, а в това, че изпълнителят няма павьори. Общината също няма павьори.

Тази управа е в общината вече 10 години. Когато е влязла в управлението, трябва да знае, че в този град има градски транспорт, следователно трябват шофьори и техника, има топлоснабдяване – значи трябват топлотехници, има електрозахранване и трябват електротехници за поддръжката. Има и улици с павета, следователно трябват павьори. Ами, като се вижда, че няма, да бъдат осигурени!

Българи павьори редят паважи в Чехия, в Холандия. В Прага и тротоарите са с павенца, от тях са направили цели мозайки, фигури. Всеки квартал си има собствен рисунък. В Париж, Виена, Рим – всички стари европейски столици имат павета не само в пешеходната си част. Европейски градове изкупуват наши стари павета. Едно паве е около 3 евро, в един квадрат има 50-60 павета. Сами можете да пресметнете колко струват 600 метра от бул. „Дондуков“. И аз си задавам въпрос – къде са тези павета? Къде са и предишните? Къде са жълтите павета, които преди започваха от Орлов мост?

Въпросът с паветата се корени в това как те са наредени, за да бъде нормална градската настилка и да се поддържат. На ул. „Иван Асен“ в центъра на София преди години искаха да махнат паважа, но в квартала се вдигнаха на протести. Като отмъщение върнаха паважа по най-калпавия начин. Има едни специални петоъгълни павета, които се нареждат покрай бордюра и по тях вървят редовете с останалите. Тези петоъгълни павета в момента могат да бъдат видени навсякъде из улицата – по средата на платното, в група, самостоятелно, в края, вляво, вдясно. Което показва абсолютна неграмотност на този технически ръководител, ако изобщо го е имало. Лицевата страна на паветата често е слагана отдолу и какво ли още не. Ако се загледате по бул. „Цар Борис Трети“ – там, където паважът не е пипан от десетилетия, колата върви гладко, не друса, не шуми. Новата част е разбита.

Индустриалните сгради отпреди войната често се неглижират. От такива индустриални обекти по света се правят страхотни неща – културни центрове, библиотеки, спортни центрове, дискотеки.

Цялото направление от материалната култура показва ясно, че София преди началото на комунистическата власт не е била само поле, каруци и кукуруз. Сградите й носят паметта. В много от тях могат да бъдат видени елементи, материали, на които има дори метални пластини, върху които е изписано откъде са внесени. А строителството, изработката, елементите ясно показват, че преди толкова години нашите строители са се учили, били са на висотата на европейските.

dnevnik.bg